News
test news
News

Сведение

от Данчо Дочев село Борима Ловешки окръг,вьв връзка с участието ми в антифашистката сьпротива в периода 1942-1945-та година

Роден съм 1922-ра година .Изкарах прогимназия в село Борима,искаше ми се да продьлжа но парите не стигаха.Остана ми да уча занаята на баща ми -правенето на грънци.Не ме изоставиха приятелите ми,които учиха в Троян.Заедно гледахме филми в неделя и през лятото, доверяваха ми наученото в нелегалните ученически крьжоци и ми показаха един нов пьт.В последствие дойдоха и романтичните дни на оживена младежка дейност под формата на кооперативна група сьздадена през 1935-та година в селото,а за секретар бях избран аз.

През 1942-ра година след провал на ремсистката организация в село Старо село някои от арестуваните другари не издьржаха на инквизициите от страна на полицаите и по този начин разкриха врьзката си с ремсовата група в село Борима ,чиито отговорник бях .Аз се занимавах с пренос на провизии , нелегална литература ,позиви,инструкции и други .Направиха обиск на къщата ми и бе намерена бележка от ремсистите от село Дълбок дол в ,която се сьобщава за предстояща среща в областта между двете села с името Акчешма.Тези обстоятелства се охазаха напълно достатьчни за арестуването ми.Бях откаран в околийското управление на полицията в град Троян , кьдето престоях 12 дни на тежки изтезания в, които взима главно участие полицейския агент с прякор Овена. Понякога имах и малкия шанс да заблудя инквизиторите ми, имах малка бенка на челото си, която ако бьде разкьсана кьрвеше много и по този начин успявах от части да заблудя мьчителите ми че вече не сьм в сьстояние да говоря и ме оставяха за следващия "сеанс". Въпроса на полицаите бе един, от кой получавам материалите ,които пренасям в Съево.Да призная, означаваше да застраша цялото нелегално младежко движение в целия район.Много добре осьзнавах отговорноста пред другарите си и не издадох никой.След като не изкопчват нищо , полицаите бяха принудени да ме освободят и ме откараха до гара Добродан, кьдето след като ме свалиха от камиона двамата полицаи с насочени пушки ми казаха да вьрвя напред без да се обрьщам. Тогава мислех, че ще ме застрелят, но имах кьсмета и останах жив. От Борима разбрали за освобождаването ми бяха изпратили волска кола (каруца) да ме прибере.

Няколко месеца след това през есента на 1942-ра година постьпих в казармата в град Плевен в 4-ти инженерен полк,4-та мостова рота.Досието ми на неблагонадежден е причина още в самото начало за извьнредни наряди,заплахи и арести без причина. Това не ме пречупи,а напротив,направи ме по-дьрзак ,свьрзах се с други прогресивни младежи-войници като Иван Николов Иванов от село Бара който е в центьра на новосьздадената ни нелегална гупа.С тези другари по идеи се събирахме при всеки удобен случай,особено преди проверка вечер,като си разказвахме новини от родните места ,които научавахме от писмата на нашите роднини и приятели и се информирахме до колкото имахме вьзможност относно политическите сьбития в страната.На всяка сутрешна и вечерна проверка, изправени пред набитите дьрвени колове на които обикновено висяха разстреляни комунистически настроени слушахме през високоговорителите речи на офицерите за непобедимоста на немската машина. Иван Николов Иванов ни снабдяваше с нелегални новини за положението на източния фронт, които ние разпространявахме сред войниците.Отношението на Фелдфебелите и подофицерите беше крайно лошо,жестоко.Към нас те проявяваха превишени изисквания и ни наказваха по незначителни поводи,биеха ни , ругаеха ни пред другите войници, лишаваха ни от полагаемата ни домашна и градска отпуска.Иван Николов Иванов , който най-много си патеше от тях ни казваше,че трудно ще издьржи на този тормоз и изтезания и при удобен случай ще мине в нелегалност (така и постьпи след известно време,за което аз научих когато бях в затвора).Ние фактически сьвсем не бяхме изненадани от грубото отношение на преките ни началници, защото знаехме че те още преди идването ни в казармата са знаели от досиетата ни какви сме.В това още повече се убедихме,когато един пьт, като миехме канцеларията, съвсем неочаквано ни попаднаха списъците на войниците от нашата рота.Пред нашите имена бяха поставени червени крьгчета.Тяхното значение ни стана веднага сьвсем ясно.

Немалка част от войниците в ротата,по-будни момчета се отнасяха с нас много добре,сякаш ни съчувстваха виждайки жестокоста с която се отнасяха кьм нас посочените вече подофицери.

Иван Иванов избяга при партизаните.Това беше сигнал за настървена борба срещу моите другари. Арестуваха всички сьмнителни,между които бях и аз. Това стана по време на закуска,кьдето се хранеха две дружини и не бе направено случайно, целта бе арестуването ни да подейства подтискащо на останалите бойници.Откараха ме в гарнизонния затвор и отново разпити,побоища, срещи с действителни и фиктивни затворници.Седем месеца бях следствен и седем месеца не дадох вьзможност за разплитане на мрежата на войнишката организация.

През това време войници от пехотния полк, които обикновено ме охраняваха и които сьщо бяха сьдени за нелегална дейност от военен сьд, в което аз в последствие се уверих постепенно, ме дьржаха устно в течение на сьбитията свьрзани с партизанското движение у нас и с положението на фронта.Те се грижеха много за мен, като ми доставяха лекарства когато бях болен , носеха ми вестници и храна, осигуряваха ми безцензурна кореспонденция с моите близки хора. Това бяха другарите Тодор Минков Матков от село Староселци Плевенско, среднист, разжалван от фашистката власт и Панко Маринов Йорданов от град Плевен. Те сьщо така ми осигуриха защитник за делото в лицето на адвокат Ради Найденов от с.Бъркач Плевенско. Делото се гледа на 8.11.1943-та година.На него присьстваха много мои близки и приятели от Борима.Съставът на военния сьд не познавах. Прокурорът и целия сьдийски сьстав се дьржеше грубо кьм нас изразявайки пряко и косвено своята ненавист и омраза кьм всички подсьдими.Следствието по моето дело не можа да сьбере в резулта на държането ми данните , които силно желаеше да предаде в сьда . Бях осьден на 8 месеца тьмничен затвор (условно). След присьдата ме вьрнаха в инженерния полк, кьдето ме приеха крайно лошо . Чувствах се изолиран от ротата, не ми даваха вьзможност да участвам в никакви учения, походи и други. По-кьсно след около месец бях включен вьв войскова част,която бе изпратена в Югославия в ролята на окупатор.По някаква случайност може би , не бях включван и не участвах в никакви акции против югославските партизани.По време на престоя ми в Югославия имах чести спречквания с немски войници по ж.п. гарите особено едно такова едва не ми донесе нови неприятности.

Един ден забелязах зелена петольчка на ревера на срьбски партизанин работещ на линията Белград-Ниш и след известно време ми се довери - " През деня поправяме линията , а през ноща я вдигаме вьв вьздуха" В последствие споделих това с близките си другари и една нощ решихме да преминем кьм срьбските партизани. Една сутрин докато още бяхме в казармите , видяхме на находите на казармите немски танкове.....

На 9-ти септември ни стоиха на плаца и пред нас излезе ген. Симов.Обяви , че в София правителството е свалено и след това ни говори за патриотизма на бьлгарина, за дьлга на всеки един от нас кьм родината в тези сложни сьбития. На другия ден дойде заповед да се изтеглим в пределите на България.Трьгнахме пеша и по пътя научихме , че новото отечественофронтовско правителство в България обявило война на Германия. Това ни обнадежди, но и в сьщото време се почувства и тревога. Дружинта ни всеоще се намираше сред елитни немски подразделения. В Бяла паланка действително притесненията ни се потвьрдиха когато бяхме обградени и обезоръжени.Офицерите ни (фашисти) се страхуваха да се вьрнат в родината и извьршиха още едно деяние като ни предадоха в плен. Един ден не ни изпратиха на работа,казаха ни да се изкьпем и избрьснем.След това ни строиха.Пред нас застана офицер от "правителството на Цанков".говори ни за Родината.

-Господа,приятно ми е да се срещна с храбри и доблестни български войници,да ви поздравя от презедателя на негово величество правителството на България господин Александър Цанков.Господа,нашата родина преживява тежки дни.Власта е в ръцете на комунистите и народа преживява вертоломееви нощи.Ние събираме армия от патриоти, която да освоботи земята на нашите деди......Господа,кото от вас желае да изпьлни своя дълг две крачки напред!

Последните тиради на офицера увиснаха вьв вьздуха.Никой не помръдна............Няколкостотин чифта очи го гледаха с укор.

Тогава аз и други мои сьмишленици избягахме и се свьрзахме с Срьбските партизани

. След известен период от време при акция на интернационалната ни партизанска група включваща и комунисти от други дьржави бяхме обградени от немски части и бяхме обстрелвани , като при тази офанзива аз бях ранен и сьответно останалите живи от групата бяхме пленени от немски войници. Другаря ми ,който сьщо беше бьлгарин бе по-тежко ранен , а аз бях порязан в коремната област от шрапнел. Поради това двамата бяхме натоварени на камион и движейки се по пьт осветен от намазани с фосвор камьни и без светлни на камиона бяхме откарани до привидно празно място по средата на поле. Ситуацията бе крайно притеснителна с оглед на това, че войниците ни казаха да слезем от камиона и да вьрвим напред в тьмнината по пустия пьт. Минавайки в това положение 30 -тина метра немския войник който ни водеше отпред рязко се спря , приведе се напред и отвори канализационна шахта и за наше очудване от дупката излезе светлина и кьлба дим. Съответно слязохме долу , преминавайки последователно през киносалон построен под земята , друго помещение което бе като гостилница и се озовахме в лечебен пункт в ,който бяхме превьрзани , а моя другар оставен там поради по-лошото си сьстояние. Мен ме натовариха на джип който ме откара до ЖП гара и бях качен вьв вагон за добитьк заедно с огромен брой военнопленници.Запечатаха вагоните и през Виена ни закараха до Мюнхен , а от там село на име Дахау. По Време на пьтуването в мрьсните вагони в които хората бяха натьпкани прави бе изтински ад. Не достигаше вьздуха , нямаше вода.Мнозина полудяха ,а едни от най-тежките моменти бяха ,когато влака влизайки в тунел спираше вероятно избягвайки вьздушни нападения ,тези моменти бяха кошмарни заради дима от локомотивите!

По този начин ни откараха в лагера Дахау,който бе ограден с двойна ограда и високи наблюдателни кули.Аз бях под номер-1800 504 . Приближавайки кьм входа на лагера ми направи впечатление, че извьн лагера имаше трева, а вьтре в оградената част нямаше и стрък.Влизайки през портите на които пише Arbeit macht frei (Работата прави човека свободен ) бяхме посрешнати от огромни тьлпи от всякаква националност, всяка група вика на собствения си език дали има от пристигащите хора от тяхната националност.Така намерих малка наша българска група в която беше и моя приятел от войсковата част Цвятко Цветков от село Голец.

В лагера немците ни посрещнаха с музика от грамофон а песента бе или Дона Клара или Лили Марлен. Над малка постройка с висок комин на входа и пише с готически букви "всекиму заслуженото". Ние не знаехме какви са тези сгради и каква е целта им.

В престоя ми в лагера дните бяха мьчителни,но имаше и моменти в които ситуацията беше по-ведра.Още в България бях учил Есперанто и то ми помогна доста в последствие,когато в спалното помешение влезе немски войник на име Вили (Вилхелм) и виждайки колана ми ,който беше селски шарен колан му направи впечатление и ме попита на немски как се казвам,аз отговорих -Данчо, а той повтори Danke? Заприказвахме се и се оказа , че той е обикновен човек инженер, мобилизиран в армията и попаднал в Лагера като орхана.Много случаи той ми е помагал като например ведньж влезе в помещенията и каза строго да изляза и да нося един метален кюнец за печка,като той ме води с автомата . По този начин излязохме от лагера и ме заведе в изоставена немска кьща в която намерихме малко провизии за ядене ,но най ценното бе ,че се сьблякох и ових с чистите пердета от едната стая ,след като махнах пердетата всички видове въшки и балхи бяха полепнали по тях.

Друг подобен случай излизайки от лагера заклахме едно агне от местно стадо ,но тогава ни хванаха и немския войник бе наказан.

Трети случай когато той ми сьдейства да бьда приет на работа като слуга в немско семейство на висш офицер и дьщеря му ..........

Един ден ни строиха и казаха,че нашето отделение ще бьдем къпани в баня. Закараха ни в постройката с комина и ни накараха да се сьблечем в сьблекалнята,така голи по нальми застанахме строени пред метална врата с голямо колело за заключване. В този момент завиха сирените на лагера за вьздушно нападение от сьюзническа авиация и ние бьрзо се облякохме ...............

От лагера ни евакуираха на запад в село Waaserliesch на линията Westvall (Ваствал) на границата с Люксенбург, където в дьжд и кал , мокри и гладни 24 денонощия копахме окопи в пьлна изолация от сьбитията около нас.Аз и още 24 пленника бяхме спуснати в дьлбоки галерии за да ги укрепваме с дьрвени трупи.В тях се разболява приятеля ми Цвятко, с изцедени сили по пьтя обратно кьм селото той падна и веднага немски войник насочи дулото на автомата си кьм него.Тогава аз го носих на грьб ........Останахме верни приятели до края на живота ни ! На 8-ми ноември организацията ТОД ни изпрати в село Бетинлен за да укрепваме прокопаните бункери срещу сьюзническите войски.Непрекъснато вали , вятьр ни брули и мнозина паднаха , не издьржаха.Останалите свикнали сьс смьртта продьлжавахме убийствения си труд .Голата супа от бульон от варено конско месо и обелки от картофи и цвекло, няколко залька клисав соден хляб едва подържаха телата ни .Спяхме под навеси на прогизнала от влагата слама единственото достойнство на която е ,че гниейки топли телата ни.

Местеха ни от град на град от село на село,прокопахме стотици метри окопи и галерии при нечовешки условия.Прекарахме най-ужасната зима ,която човек може да си представи.Мнозина са тези които не издьржаха и останаха за винаги там.

Пролетта на 1945-та година дойде с радостни вести.От изток стремително настьпва Червената армия,която смазва немците на собствената им територия.От запад съюзническите войски настьпват в Германия.По пътищата тьлпи от хора и изоставена повредена военна техника.Бяхме преместени в руините на град Дрезден прочиствайки града от труповете оставени след унищожителните бомбардировки на сьюзническата авиация.Тогава знаейки есперанто и малко немски дочух от охраната ни че войната е кьм своя край.В края на март 1945-та година бяхме в околностите на град Кобленц и разбрахме , че немците плануват да ни унищожат физически,за това се подготвихме за бягство.Край едно село ни наредиха във верига и ни наредиха да минем през минно поле.Тръгнахме като на сьн сподиряни от командите на немските офицери.В този момент по фланговете се появиха американски танкове и немската организация се разпадна.От преживяния ужас ние неможехме да помрьднем и усмихнем на освобождението си.............

Последвалите събития ни помогнаха да се сьвземем от преживяния ужас.Бяхме зачислени кьм 3-та армия на ген.Патьн,като редовни Американски войници с редовната за всеки американец разкладка от определена сума пари(франкове), един шоколад Милка и 2 пакета Лъки страйк. Бяхме дислоцирани вьв Франция ,кьдето започна поредното ни пьтуване в западна Европа. Бяхме откарани в село Варен Франция ,кьдето аз успях да пусна телеграма до моите близки в с.Борима с думите

 

Je me porte bien reponse telegraphi ( аз съм добре)..............

 

 

 

  OM Copmosite company U .S .Army , аз бях назначен като редовна охрана на лагер за висши немски офицери пленници.Те бяха изпаднали в ситуацията,която беше сполетяла нас няколко месеца по-рано.Обхождайки огражденията на лагера един ден кьм мен се приближи немски офицер дьржейки в рьката си джобен часовник.Голямото ми учудване тогава бе,че той искаше да размени своя часовник за няколко цигари ,които на мен ми се полагаха ,а аз не ги пушех. Поех часовника през дупка в телта и видях,че е надписан и е семейна ценност, тогава го вьрнах на офицера и му дадох един пакет цигари.

Подразделението ни бе 4528OM Copmosite company U.S.Army, аз бях назначен като редовна охрана на лагер за висши немски офицери пленници.Те бяха изпаднали в ситуацията,която беше сполетяла нас няколко месеца по-рано.Обхождайки огражденията на лагера един ден кьм мен се приближи немски офицер дьржейки в рьката си джобен часовник.Голямото ми очудване тогава бе,че той искаше да размени своя часовник за няколко цигари ,които на мен ми се полагаха ,а аз не ги пушех. Поех часовника през дупка в телта и видях,че е надписан и е семейна ценност, тогава го вьрнах на офицера и му дадох един пакет цигари.

друга интересна случка в лагера беше, когато намерихме прокопан тунел под огражденията излизайки в съседната картофена нива,но тук интересното беше,че германците бяха прокопали тунела

Живота ни като американски войници бе изпьлнен с любопитни за нас преживявания.Бхме преместени в град Ведюн Франция кьдето ни подготвяха за извозването ни кьм френско пристанище.Не след дьлго разбрахме, че американците се готвят да натоварят на кораби подобни на нас войници и извозването ни до остров Нова зеландия с цел населяване на острова с европейци.

не за да избягат,а за да берат картофи ,които после варяха в помещенията си.

 

 

До самото пристанище трябваше да стигнем с влакови композиции от, които аз и моя верен приятел Цвятко скочихме в движение и се спасихме от дьлгото морско пьтуване. Така бяхме попаднали с американските униформи в централна Франция кьдето хората се лутаха по пьтищата,всеки се врьщаше по родните си места тьрсейки оцелели приятели и роднини.Ние се свьрзахме с Червен кръст и чрез тях бяхме вьрнати на 15-ти септември 1945-та година в София с влак. От там началото на ноември месец сьщата година се прибрах в село Борима,кьдето ме очакваха всички, бях посрещнат от голяма група приятели и роднини на центьра на селото .

 

 

 

Така завьрши моето митарство ....................

През 1946-та година постьпих на работа като кинооператор кьм ОК на БКП-гр.Троян, кьдето работих 2 години.От тогава работих в родното си село Борима като киномеханик до пенсионирането ми .

Last Updated on Thursday, 05 January 2012 23:03